Skip Navigation Links
БИОГРАФИЯ
ТВОРЧЕСТВО
КРИТИКА
СПОМЕНИ
ИЗБРАНО

 

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ

Родена на 25.IV.1962 г. Майка й Мария Дубарова е прогимназиална учителка по литература. Баща й – Стайко Дубаров е работник - майстор в един бургаски завод. Учи най - напред в училище "Иван Вазов" - Бургас, след което - в английската гимназия в същия град.На 4.XII.1979 г. едва на 17 години тя поставя край на живота си. Поетичният й талант се изявява в най - ранните й години.Още не може да пише, когато съчинява стихове игрословици.Първите й публикации са в "Септемврийче" и "Родна реч". Открива я известният бургаски поет Христо Фотев.

Нейни духовни наставници и насърчители са и поетите Христо Фотев и Григор Ленков. Петя има и артистични изяви. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров - "Трампа".

ХРИСТО ФОТЕВ ЗА ПЕТЯ 

През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант - единствен и неповторим. Преди няколко години, в най - тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна ..."О, пчела - огнено око си ти!" И още десетина истински стихове, които не помня, но помня - няма да забравя никога - как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът - долу там - от скока на първите кокичета.

Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче,което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...

Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите. (1976)

Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време.И няма да говоря в минало време за нея - нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.

В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз - за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето,остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.

Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с "благородната вселена". С "Изкуството да говори с водата под дъжда"(как изрече тя - още дете "О, пчела – огнено око си ти"); със смелостта да се надвеси над "света на жабите, който мълчи, мълчи", да види как "извира радостта " самото водно конче, "И дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота". И отново дъждът, който я "причаква на ъгъла" на нейната улица, морето и майка й с "гласа на фея", баща й и първата тревога за морето - тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота...После "снега - бял като възглавница" (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие "Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак".

А скокът й от детството - към небето? "Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен".А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо - категоричното изящество на нейните жестове...Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим? "Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане...Но бих поела пак..." и внезапното - "Ще бъда най - безавторна - щастлива. Ще бъда просто малка тайна" - тя, която печати от дете - само кратките й стихотворения в "Септемврийче" са едно от най – чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си...А стихотворенията й в "Родна реч", които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници – немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното празнично присъствие? Самият аз - и кой вече е в със тояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство на думите?

"Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю - Поете". Само тя можеше да изрече това. Да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение – прекрасното поколение на нашата Петя.